Високо, високо... до облаците чак!

Вече съм споменавала, че за мен най-качественият релакс е високо в планината, там ‘дето човешки крак не е стъпвал или поне, скоро не е стъпвал. Там, където тишината сякаш те гали, където жуженето и на една пчеличка е рядкост и се чува отдалече. Където внезапния, кратък повей на вятъра е като тих и невидим приятел, появил се само като че ли да ти пошепне, че е с теб и не си напълно сам, дори и тук горе, където можеш да докоснеш облаците. Там, където всяка крачка ти дарява здраве, всяко вдишване пречиства дробовете и ума, а всяка капка вода е целебна. Тялото и духът ми се нуждаеха осезателно от точно такива интимни отношения с природата, за да се събудят и настроят отново в режим на ефективност.

Задържах се аз в планината няколко дни, раздвижих скованата си напоследък снага, поскитах по пътеки и без, отпуснах му края и не усетих кога е дошло времето да се прибираме надолу, у дома. Но пък заредени с емоции и енергия за поне месец напред.

Друга, голяма, моя страст е водата.

 „ Където и да е, но да е много. И ако може бистра и синя!  Готово! И да е годна за пиене! Ок!...”

Съществуват наистина много такива кътчета в България и едно от тях е близо до нас. Има-няма 80 км. Казва се Белмекен. Връх и язовир с едно име. Височина: 2626 м на върха (Срамота! Толкова пъти съм била на метри под него, а още не съм го покорила!) и 1910 м. на язовира (най-високият  с насипна стена на Балканският полуостров). Там е останала частица от сърцето ми, частица която винаги ме приканва да отида пак, и пак, и пак. И в пек и в мраз. Мястото е уникално красиво и енергийно зареждащо. Някак магично. Когато имам нужда да се отпусна, да презаредя батериите, съзнанието ми все чертае път натам.

Това е моето място.

До там се стига лесно от две места:

Единия маршрут е от с. Сестримо, нагоре към каскадата „Белмекен-Сестримо”.  След селото пътят се вие покрай дълбока 100м. пропаст, по дъното на която тече Сестримска река (Рила планина). Завоите са опасни и много живописни. След пропастта пътят води до местността Чаира, където е построена водно-електрическата централа. Завивате надясно и рязко дръпвате нагоре. Следват завой, след завой, смесени гори, поляни пълни с билки, горски плодове, гъби и много диви животни. Често току пред нас са изскачали зайци, или пък на косъм да минем през някой ежко Бежко. Понякога през два три завоя ни чака по един екземпляр. Ако пък тръгнете пеша по пътеките е много вероятно да мернете група сърни или лисица. Дори може и на баба Меца да случите. Зимно време вълчият вой е нещо нормално и се чува всяка нощ. Аз лично съм виждала всички изброени, с изключение на страшните Меца и Вълчо. Но ако се заприказвате с някой местен и разпитате за фауната, ще чуете какви ли не истории -  и чудновати и такива, дето могат косата ви да изправят. Пресна случка: в началото на месеца някъде, ловци са гръмнали стар вълк единак. Много едър - казаха 80 килограмов бил! Изял кончетата, дето ги отглеждат горе. А те не са никак малко.

Изкачвайки се нагоре, постепенно смесената гора става само борова, а малко преди да стигнете язовира се оголват едни поляни, целите в гъст клек. Тук няма много туристи, може да се разхождате с часове и никой да не мине. Сами. Вие и чиста природа На моменти усещането е за спряло време. Успокояващо, нали?  J

Небето е ярко синьо и точно над вас. Оглежда се във дълбоките води на язовира, сякаш е картина рисувана с бои. Ако мине някое облаче наблизо, може и да го докоснете, да пъхнете ръката си в него   J

Ако пък сте там през юни-юли навсякъде около вас ще има цветя във всички цветове. Тогава земята сякаш е застлана с най-красивият килим, такъв какъвто и въображението ви не може да рисува. А за аромата носещ се навсякъде и попиващ се в самите вас, не намирам думи да опиша. Това е рай!

Другият маршрут е или откъм Велинград или откъм Якоруда, но все през Юндола (също прекрасно място, което непременно трябва да се посети) и от там  нагоре към Националната спортна база. Пътят отново е стръмен, но с по-малко завои и по-населен. Минава се покрай много вилички, през местностите Куртово и Вълчи поляни, покрай хижа „Христо Смирненски” и нагоре до контра стената на язовира. Малко преди нея е клиниката за наркомани. Веднага след стената е  разклона за спортната база, където се отбиваме винаги, я за по едно кафе и чай или продължаваме след нея, по пътя за х. Трещеник и Семково. През зимата, ако се случи и да вали сняг непременно се застоявам в просторното кафене (макар все още със соц. излъчване, но чисто и много приятно, спокойно). Места винаги има, сядам до прозореца и загледана в падащият сняг, времето сякаш спира. Вън е снежно бяло, снегът вали почти винаги на парцали, а вътре е приятно топло и уютно. А и кафето е вкусно! Персонала е любезен и си като у дома. Трябва някоя зима да поостана тук за няколко дни пак! В спортната база има и хотелска част, в която на съвсем прилична цена можете да се настаните. Резервация обаче, само по телефон!

Разхождайки се в този район, ще срещате много спортисти, наши и чужди, плъзнали навсякъде из околността. Правят си тренировките и лете и зиме. Кой тича, кой със стикове и едни дъъълги ролери напъва по стръмния път, кой гребе във язовира... но са навсякъде. Упорити и устремени! Така се печелят медали, с труд и пот!

А ние този път се качихме откъм Сестримо, минахме през Юндола

и Велинград и от там завихме за Цигов Чарк, на язовир Батак. И тук е много красиво, много приятно, въздухът е чист, но прохладата не е гарантирана. В такива горещи лета, за да се почустваме добре в планината, трябва да е по-нависоко. През 1985г. си спомням, че язовир Батак беше напълно пресъхнал и с кола се минаваше по дъното, от единия до другия бряг.

Сега обаче, въпреки адския пек, вода имаше и то в изобилие. Моторниците сновяха и чертаеха тегели по водната повърхност, а по бреговете навсякъде бяха накацали коли, палатки, каравани и кемпери.

Семейства, големи компании, рибари и всякакви туристи са плъзнали като мравки и са превзели де каквото местенце има в целият курорт.

Много навалица, много шум,  както винаги в последните години. Умишлено бягахме от такива места, в търсене на спокойствие и уединение с природата, та едва намерихме местенце, което да не е завладяно изцяло от почиващите. Макар, че не бяха малко и тук, де. Мястото се казва Дъното (единият край на язовир Батак, откъм местността Свети Константин и Елена)

Тук можете да си наемете лодка за разходка.

Някои чувстваха жегата и тук, та успяха да изгорят стабилно  J

За жалост ми падаше батерията на апарата в най-неподходящият момент и не направих много снимки, както ми се искаше. Т.е. изкарах доста, но при сортирането се оказа, че половината са за триене. Явно трябва да си купя една резервна батерия, за да не се ядосвам когато нямам възможност за зареждане.

А с това мъничкото другарче се гонихме  из шубраците, докато разбере горкото, че само фото сесия ще му правя, а не дисекция. 

Имаше престрашили се да опитат от гъбите, набрани лично от нас, но аз не бях сред тях. Не ги познавам и само един засечен, съмнителен поглед от страна на половинката ме отказа тотално. Обожавам гъби, горските най-много, но има една поговорка "Страх лозе пази"  Е, моят страх ме лиши от една вкусна гозба, защото се оказаха здрави и читави, а за мен остана миризмата и спомена. Поне като Хитър Петър да си бях нагряла хлебчето над парата, ами и това пропуснах. Но, здраве да е! Друг път!

Тази пък само я снимах, че доста зачервена ми се видя.

Но пък, напълних куп торби с билки – мащерка, котешка стъпка, бял равнец, риган (тоз не го обичам, но е полезен) на високото дори имаше още кантарион. А на Батак се сдобих с цяла торба млада коприва. 

Ама как пари само...Казват, било полезно да се поотъркаш в нея, но кой смее?  J

Момчетата ми направо ме обявиха за луда, докато внимателно, с пъхната в една найлонова торбичка ръка късах младите клонки. Защото  „Копривата я ядат само мисирките !” но, после си хапнаха супа и даже питаха за още.  Да, ама няма! Поне скоро няма да има. А тя е много полезна, че и вкусна. Колкото и да не го вярваха, се наложи да си го признаят. Ето как я приготвих:  

Супа от коприва

ПРИГОТВЯНЕ

Сложете си ръкавици и измийте под течаща вода копривата, отцедете я и с помощта на ножичка отрежете само листата (без никакви дръжчици). 

В тенджерка сложете да се стопи маслото, прибавете зехтина и наситнените лук и чесън. Задушете на слаб огън до омекването им. Тогава добавете нарязаният на кубчета, като за супа, картоф и натрошете кубчето бульон. Долейте 1 литър топла вода и оставете да заври. Когато се свари напълно картофа отведете настрана и пасирайте до гладкост. Върнете на котлона и добавете копривата плюс нарязаните магданоз и калоферче и долейте още топла вода, така че общото количество течност да е около 1,5 – 2 литра. Нека всичко ври около 5-6 минути. Отведете настрана и отново пасирайте всичко. Подправете с лимоновата кора и сол на вкус.

Насипете супата в купички и добавете по щедра лъжица квасена сметана. Ако нямате квасена, ползвайте  готварска или добре разбитото кисело мляко.

Поднесете с препечен хляб, натрит с чесън и намазан обилно с масло.

Лека  и неустоимо вкусна е! Особено освежаващо действа поднесена привечер, когато слънцето залязва в огнено червено сияние, наоколо ухае на бор, смола и жарта приканващо и палаво намига. Абе, полезна храна си е, няма съмнение!

Оказа се, че супа от коприва се яде в цяла Европа, в Азия, че и зад океана. Индийците я подправят с къри и джинджифил, в Швеция я правят със сос бешамел и варено яйце, французите и добавят настъргано сирене, а във Великобритания си имат странна традиция -   в югозападна Великобритания, в селцето Chideock (област Дорсет) ежегодно се устройва състезание за ядене на пресна, сурова коприва. Състезателите имат на разположение един час за да докажат, че не се плашат от парливата тревица. Нямат право да ползват обезболяващи средства, баня, както и да носят от вкъщи копривата. Тя се предоставя от местни фермери и е екологично чиста. Единствено е позволено да се облекчават с местна бира. Кандидатите са много, а таксата за участие е 5 лири, като цялата събрана сума отива за благотворителност.  Победителят се определя по дължината на оголеното стебло. Трябва да няма ни едно останало листенце. Наградата е статуетка-трофей и парична награда от 100 лири. Събитието е много популярно и специално за него идват туристи от близо и далече. Някои са само зрители, но има много смелчаци, които се решават да тестват издръжливостта си. На последното състезание голото клонче на победителя е било измерено на 25 см. Колко ли листа е излапал? А колко ли е била изпитата бира?  J

Ха! Като казах бира се сещам, че горе, в планината, не сме изпили нито една за разлика от тук долу, в града, където пивото много върви. Единственото, с което заменяхме водата беше бяло вино – с много риба. Да не си помислите, че само на скари сме я карали (ако, че имахме двама върли месоядни с нас) Имахме си и месена закуска, на полеви условия. С едни чудни пържени панделки посрещахме прохладните утрини. Идеално ги допълват пресни горски плодове, особено малинки.  И топло мляко, току що издоено от балканска кравичка J

Рецепта за тях ще пусна в следващата публикация, че и с тази много се отплеснах и затова спирам до тук. Но само за сега. J

В публикацията има няколко фотоса, любезно предоставени от един млад приятел. Благодаря, Додо! Прекрасен фотограф си!